PAZARDZHIK
Pazardzhik (Bulgarian: Пазарджик, also spelled as Pazardjik or Pazarjik) is a town situated along the banks of the Maritsa river in Bulgaria with a population of 81485. It is the capital of Pazardzhik Province and centre for the Pazardzhik municipality.
Pazardzhik was founded by Tatars from what is today Bilhorod-Dnistrovskyi in 1485 on the left bank of the river Maritsa, near the market of the region, an important crossroad at the middle of this productive region, and named Tatar Pazardzhik (Turkish Tatar Pazarcιk, "small Tatar market"). Thanks to this favourable location, the settlement quickly developed. While it was very small at the beginning of the 19th century, it became the administrative centre for the region at the end of the century and remained so until the Liberation from Turkish occupation.
During the following centuries the town continued to grow and strengthened its position. Trade in iron, leather and rice prospered. The town impressed visitors with its beautiful houses and clean streets. In 1718 Gerard Kornelius Drish visited Pazardzhik and wrote "the buildings here according to construction, size and beauty stand higher than those of Niš, Sofia and all other places".
The Russians under Count Nikolay Kamensky took the city after a brief siege in 1810. By the mid-19th century Pazardzhik was a big, important centre of crafts and trade, with a population of about 25,000 people. It hosted two big annual fairs, and a big market Tuesdays and Wednesdays. There was a post office with a telegraph.
In 1837 the Church of the Mother of God was built — an important national monument, famous for its architecture and woodcarving. In the mid-19th century Pazardzhik became an important cultural centre: a school was opened in 1847, a girls' school in 1848, a community centre in 1868, the women's union "Prosveta" in 1870.
During the Liberation War in 1877-1878, the town was burned by retreating Turkish troops. It was liberated on 2 January 1878 by General Joseph Vladimirovich Gourko's platoon. Pazardzhik grew and spread to the right bank of Maritsa river; barracks and an agricultural school were built.
From the early 20th century on people built factories, stores and houses, and thus the industrial quarter of the town. From 1959 to 1987 Pazardzhik was again an administrative centre for the region, and is again since the 1999 administrative division of Bulgaria.
The Church of the Theotokos preserves the most impressive icons in Bulgaria by master artists of the Debar School, wood-carvings of New and Old Testament scenes, and icons by Stanislav Dospevski. Among the town's landmarks are also the clock tower, the ethnographic and history museums.
As with most Bulgarian cities, Pazardzhik has developed a significant pedestrian center, in which several central squares typify the European café society and pedestrian culture. In Bulgaria the café culture is particularly prominent, with many downtown squares easily providing up to a half dozen cafés, with ample outside seating.
Pazardzhik has a level of pedestrian streets (or network of carfree areas) even above the relatively high Bulgarian standard. There are several longer pedestrian streets, and at one point there is even an intersection where five different pedestrian streets converge. A few of these do not continue for very long, but most do, or are connected to the rest of the pedestrian areas of the city, and thus could be said to form the pedestrian network of the city.
During the warmer seasons, most afternoons of the week and especially weekends find a large number of people strolling about or sitting in cafés. There are both tourist and shopping attractions in this area as well.
Most people who live in Pazardjik are proud of their city. It is an attraction that brings many villagers to the malls, cinemas and even discos. Villagers could be oftenly seen at the Pazardjik Downtown disco "Largo".
Sister cities
West Bend, Wisconsin, USA
Stavropol, Russia
Chekhov, Moscow Oblast, Russia
Barysaw, Belarus
Пазарджик
Па̀зарджик е град в Южна България. Той е център на Община Пазарджик и на Област Пазарджик и е в близост до град Пловдив.
Пазарджик се намира в най-западната част на Горнотракийската низина, част от общото Пазарджишко-Пловдивско поле, при надморска височина 205 метра. Първоначално градът е разположен на левия бряг на Марица. След освобождението му от турско иго той започва да се разраства и по десния бряг на реката.
На 2 километра западно от града в Марица се влива р. Тополница, която в турско време има ръкави и в самия град. Още тогава се оформя напоителният канал Паша-арк, който и днес минава през града. Недалеч от Пазарджик в Марица се влива Луда Яна и Чепинската река. Пазарджик е равнинен град. Красивото Пазарджишко поле е заобиколено от Стара планина - от Вежен до Ботев връх - и Родопите. Откъм югозапад се вижда най-източния връх на Рила - Белмекен (2627 м.) От всичко това се възхищава незабравимият изследвач на България Константин Иречек.
Разстоянието от София до Пазарджик е 109 км. по автомагистрала "Тракия", а до Пловдив - 36 километра. Важен е пътят до Панагюрище - 43 км., за Пещера-Батак - 35км., през пролома на Чепинската река за Велинград - 41 километра.
Климатът на града е преходен между умерено-континенталния и средиземноморския климат. Характеризира се с топло и почти сухо лято и влажна и умерено студена зима. Средната годишна температура е 12.5ºC. Най-топлите месеци са юли и август със средна месечна температура 23º-24ºС, а най-студените януари и февруари със средна месечна температура 1º-2º C. Дните с температура над 32º C са ок.35 за година. Годишната сума на валежите е ок. 500 мм, което нарежда Пазарджик сред най-сухите градове в България. Максимумът на валежите е сходен с този на средиземноморския климат, а именно - пролетно-есенен максимум и зимно-летен минимум. Основното количество валежи пада през октомври-декември и април-юни. Снежната покривка се задържа средно по 23-24 дни в година, като има години, в която такава няма. Ветровете в района са слаби, средната годишната скорост е ок. 1 м/с. Неприятни климатични явления: през студеното полугодие това са т.нар. температурни инверсии, които се получават, когато студен арктически въздух нахлуе в страната и така в низините и котловините температурите могат да паднат до минус 30ºC. През декември са характерни мъглите. Неприятни за летния сезон явления са летните бури, със силен поривист вятър, градушки и гръмотевични бури. Друго неприятно климатично явление, което засяга Пазарджик през топлото полугодие, е сушата, съпътствана с горещ тропически въздух, който може да повиши температурата до 43º-44ºC. В преходните сезони опасни могат да бъдат ранните есенни и късните пролетни слани.
Пазарджик е основан през 1485 година като важна станция на главния път през Балканския полуостров — от Белград през Траянови врата за Цариград. Тази станция в турско време се свързва с Босненския или Адриатическия път, който идва откъм запад, през Северна Македония - Кюстендил - Самоков - Момино-клисурския проход. От Пазарджик започва и водния път по Марица. Така градът се оформя като важен кръстопът на пътищата в най-западната част на Тракийската низина.
Тук периодично идвали жителите на околните села да си разменят стоките — "да пазаруват". Първи постоянни жители на Пазарджик са група татари, администратори и охрана на пазара, част от акерманските татари, изпратени от султан Баязид II (1481-1512) под водителството на Саръхан при селото Сарамбей (старото българско име Загорово) да пазят прохода Момина клисура. Така и дошло името на града — Татар Пазарджик.
"Пазарджик" е турско-персийска дума. Умалителното окончание "джик" показва, че градът е бил малък пазар. "Татар" отпада през 1934 година при преименуването на българските селища.
Почти едновременно с татарите в Пазарджик се заселват и юруци.
Отначало Пазарджик се развива в северна посока, към мястото, където през 1540 г. е построена така наречената "Ески джамия" (Старата джамия). След това са построени още 18 джамии. Техните минарета стават характерни за силуета на равнинния град. От всички джамии днес със запазена само Куршум джамия, с най-високото минаре.
През втората половина на 16 век, когато в града се появява българско население, Пазарджик се развива в западна посока, около мястото, където е църквата „Свето Успение Богородично“. Оттук се създава първата българска махала — Вароша.
През 16 век (1574) великия везир Ибрахим паша построява най-големия турски паметник в Пазарджик — Куршум хан, на главния път в града (днес ул. "Константин Величков"). Освен като станция, ханът разполага със складове и магазини за търговия, както и със занаятчийски работилници. Той е един от най-големите куршум-ханища на Балканския полуостров. Представлява двуетажна каменна сграда (от дялани камъни) с оловени кубета, и заема площ от 11 570 кв. метра. Турския пътешественик Евлия Челеби свидетелства, че не бил виждал такъв голям хан с обори за 2000 камили, конюшни за 3000 жребци, 70-80 къщи с хареми за семейни аяни и първенци, кьошкове за проходящите везири и министри, и за бедни гости. Този хан съществува до освободителната Руско-турска война от 1877-1878, когато е опожарен. След освобождението той е окончателно разрушен.
Водоснабдяването става през 1748 чрез каптиране на изворите при село Ивайло на 5 км северно от града и отвеждането на водата по канални тръби за 43 чешми. Водопроводът и тръбите се използват до 1930 година.
След татарите в Пазарджик се увеличава турското население, което постепенно ги асимилира. По-късно идват още юруци и други турски племена. Но от втората половина на 17 век, когато започва упадъкът на османското могъщество, броят на турското население не само че не се увеличава, но и намалява. Много османци са избити във войните с европейските им неприятели, други стават жертва на болести като чума и холера. Така към средата на 19 век османското население е едва към 7 000 — една трета от всичките 24 000/25 000 жители.
Българите от околните села от временни посетители на Пазарджик само "за пазар", но от средата на 16 век постепенно започват да остават като постоянни жители на града. По това време вероятно започва да се създава първата българска махала "Вароша".
Пазарджик продължава да се развива в северна посока, като през втората половина на 17 век вероятно се създава и голямата българска махала "Чиксалън", в която после е построена църквата "Свети Архангел". След това, през 18 и началото на 19 век, в северна посока, се създават чисто българските махали "Кавлъккавак" и "Сюлюккавак". Според някои сведения, към средата на 19 век Пазарджик се състои от 33 махали — 18 турски, 12 български и 3 цигански. Макар че българските махали са по-малко на брой, те са по-гъсто населени, а българи има и в турските махали. Затова към средата на 19 век българското население в Пазарджик е вече два пъти по-голямо от турското. Като търговски град, Пазарджик привлича и друго население — евреи, арменци и др.
С основаването на Пазарджикв 1485 г. за негов управител е назначен предводителят на татарите Саръхан с титлата бей. Но скоро той е убит от своите хора и в 1492 г. за управител на Пазарджик и неговата област е назначен от Цариград Шиттър ага. Той и неговите потомци като полунезависими феодални семейства управляват наследствено Пазарджик до 1657 г. След това — до 1840 г. — танзимата (равенството) Пазарджик и неговата кааза са управлявани от феодалното семейство на Каванозовци, а от 1840 г. до Освобождението — чрез управители директно от Цариград.
През 19 век, когато Пазарджик достига най-високата си точка на развитите, той е вече между големите градове в България. През 18 и 19 век 70% от жителите му са занаятчии и търговци. Тогава се пораждат и стоково-паричните отношения — земеделците се увеличават малко след Хатихумаюна от 1856 г., когато българите добиват право на земеделска собственост.
Първите турски поселници юруците са преди всичко животновъдци. Животновъдството дава обилен суров материал на кожухарството и табачеството (кожарството).
Във връзка със своето голямо занаятчийство, земеделско и животновъдно производство и кръстопътното си положение, градът върти значителна търговия, макар засенчван в това отношение от съседния и по-голям търговски град Пловдив. Той не е обикновен център за размяна на стоки между полското и планинското население на своята област, а търгува с всички български земи (Мизия, Тракия и Македония), после със Сърбия — до Виена, Влашко, Цариград и Мала Азия.
Пазарджишките търговци и занаятчии участват в много панаири, особено в Узунджовския панаир. Интересно е, че Пазарджик взема участие в международното изложение в Париж през 1855 г.
Пазарджик е измежду градовете, които вземат най-активно участие във възраждането ни. Възраждането на града започва в началото на последната четвърт на 18 век, когато за епископ на Пазарджик е пратен българинът Дионисий Агатонийски, родом от пазарджишкото село Драгор. Наред с гръцкия, той въвежда в църквата използването и на български език. Венец на неговата възродителна дейност е отварянето в 1823 г. на общо българско училище, в което освен гръцки се преподава и на български език. А през 1845 г. се открива и класно училище, където учебните занятия се водят само на български език.
Църковната борба в Пазарджик завършва с победа на 19 октомври 1859 г., когато гърците са изгонени от църквата "Света Богородица" и започва да се чете само на български.
През 1862 г. се основава читалище "Виделина", а през 1870 г. и женско дружество "Просвета".
Кочо Честименски е родом от пазарджишкото село Динката. През 1869 г. Васил Левски основава революционен комитет в Пазарджик с председател Георги Консулов. На 4 февруари 1876 г. тук Бенковски основава революционен комитет с председател Яков Матакиев. Председател на Пазарджик в Оборище е учителят Иван Соколов, бивш участник в Легията в Белград.
Пазарджик е освободен от руските войски начало с генерал Йосиф Гурко на 14 януари 1878 г. (нов стил). Благодарение на арменеца Ованес Съваджъян, турското командване не успява да изпълни коварния си план - да запали града и унищожи българското му население, преди да се оттегли.
Турците напускат завинаги Пазарджик. Но те оставят след себе си един полуразрушен град, недоимък и глад сред населението. Опиянението от свободата обаче е безгранично.
На 20 януари 1878 г. по нареждане на руския комендант се провеждат избори чрез тайно гласоподаване за временна градска управа. За председател е избран местният учител Иван Чунчев. Константин Величков става председател на административния съвет. В града е уреден руско-български клуб, който се занимава с просветна дейност.
Според административното устройство на Източна Румелия, Пазаржжик е център на департамент (област). Той включва в границите си околиите: Татарпазарджишка, Панагюрска, Пещерска и Ихтиманска. Начело на департамента стои перфект. Първия перфект на Татарпазарджишкия департамент е Георги Бинев от Стара Загора, виден възрожденски деец и революционер, един от най-просветените българи по това време.
На 7 октомври 1879 г. са проведени първите избори за депутати в Областното събрание. С голям ентусиазъм са избрани Константин Величков, Яков Матакиев, свещеник Георги Тилев и др. От този момент започва политическата дейност на най-бележития гражданин на Пазарджик - Константин Величков.
И след Освобождението Пазарджик си остава град на ориза, виното,конопа, тютюна и зеленчуковите градини. Плодородните чалтъшки земи в поречието на р. Марица и Тополница, някога притежание на турски чифликчии, стават собственост на ограничен брой богати пазарджиклии.
В града се обособява един имотен слой от земевладелци, търговци, лихвари, ханджии и кръчмари, които безмилостно ограбват градската и селската беднота. Димитър Благоев, който живее в Пазарджик през лятната ваканция на 1883 г. и има непосредствени наблюдения върху икономическия живот в града, посочва конкретни потресаващи факти за това. Новите социалистически идеи отрано намират добра почва и в Пазарджик.
Един от първите ревностни разпространители на социализма в града е Димитър Сандъкчиев. Макар и занаятчия-дърводелец, той е известен като много начетен, деятелен и проявяващ широки интереси към социалистическото движение у нас. През 1894 г. в Пазарджик се оформя малък кръг от интелигенти, предимно учители - последователи на новите социалистически идеи. Душата на този кръг са учителите Георги Стефанов Стойков и неговата жена Мария Бонева - дъщеря на ръководителя на Априлското въстание в Перущица - Петър Бонев. По инициатива на Георги Стефанов съмишлениците на социалистическото дело в Пазарджик се събират през есента на 1894 г. на остров "Свобода" край града и полагат основите на първата група на БРСДП. В началото на 1895 г. под влияние на социалистическата пропаганда, както и личните усилия на Димитър Сандъкчиев, в града е основано работническо дружество "Съзнание", обединяващо около 50 души. Дейността на дружеството се ръководи от местната социалистическа група и е насочена към просветно издигане на работниците, към организирана борба срещу експлоатацията. В началото на 20-ти век социалистическото дело в Пазарджик печели много последователи. Наемните работници-обущари основават през есента на 1901 г. първата професионална организация в града - Работнически обущарски синдикат. А в началото на 1904 г. обущарския и шивашкия синдикат образуват Общ работнически синдикат. Същата година през май в защита на своите интереси част от шивашките работници първи се вдигат на организирана борба, като обявяват стачка за намаляване на работния ден от 15-18 часа на 12. Стачката е прекратена едва когато исканията на работниците са приети. Последват и други стачки. Синдикалните организации от града приветстват Учредителния конгрес на ОРСС в Пловдив през 1904 г., като изпращат свой делегат на конгреса - Иван Савлаков. През 1906 г. към усилията на Пазарджишката партийна организация се приобщава нова организирана сила - учителската социалдемократическа група. През тази година Пазарджишката партийна организация се развива под благотворното влияние на виден партиен деец Васил Коларов, изпратен в Пловдив след Х партиен конгрес. За да ръководи борбите на трудещите се от Пловдив и Пловдивски окръг, Васил Коларов често посещава Пазарджик и произнася речи на партийни събрания, вечеринки и други партийни сбирки.
Ехото на Октомври намира широк отзвук в страната и особено сред войнишките маси. Назрява мисълта, че българите трябва да последват примера на руските си братя. Като най-ярка проява на влиянието на Октомврийската революция в Пазарджишкия край е бунтът в 27 пехотен Чепински полк през 1918 г., който се ръководи от офицера-комунист Борис Николчев от Пазарджик. Разбунтуваните войници издигат лозунги за незабавно прекратяване на войната. Бунтът е потушен с помощта на немски военни част.
За подготовка и провеждане на историческото решение на ЦК на БКП за въоръжено въстание на българския народ в последните дни на август 1923 г. в Пазарджик се изгражда околийски революционен комитет. Комитетът веднага пристъпва към активна дейност. Връзките с София, Пловдив и околните села са поддържани чрез куриери. Но комитетът не успява да изгради единен фронт в града поради недостатъчното разбиране на този въпрос и удара, нанесен на дейците на БЗНС след деветоюнския преврат. След Септемврийското въстание партийната организация в Пазарджик е сериозно ударена и разстроена.
Първи временен кмет на Пазарджик и почетен гражданин на града е Ованес Съваджъян. На 20 януари (нов стил) 1878 г. по нареждане на руския комендант се провеждат избори чрез тайно гласуване за временна градска управа. За председател е избран местният учител Иван Чунчев. Константин Величков става председател на административния съвет.
На 7 октомври 1879 г. са проведени първите избори за депутати в Областното събрание. Избрани са Константин Величков, Яков Матакиев, свещеник Георги Тилев и др. От този момент започва политическата дейност на най-бележития гражданин на Пазарджик Константин Величков.
В града преобладава християнското население от източноправославната група. Не са малко и общностите на другите видове християнство - петдесятна църква, особено силно застъпена сред ромското население, адвентна църква и евангелска църква, както и общността на арменската апостолическа църква, чийто църковен имот (църква, училище, пристройки, красив калдъръмен двор и масивна ограда с голяма порта) просъществува до 1969 г., когато тогавашния тоталитарен режим го унищожи изцяло. В Пазарджик има и мюсюлмани и [[юдаизъм|евреи], които имат храмове.
В града функционират 2 начални, 7 основни, 4 средни общообразователни училища, 10 профилирани гимназии, 1 междуучилищен център за професионално обучение след VI и VII клас, един обединен детски комплекс за извънкласни форми.
Средно образование
Гимназия "Иван С. Аксаков"
Езикова гимназия „Бертолт Брехт“
Математическа гимназия "Константин Величков"
Професионална гимназия по механо-електротехника
СОУ "Георги Бенковски"
СОУ "Д-р Петър Берон"
Професионална гимназия по строителство и архитектура
Професионална гимназия по селско стопанство "Царица Йоанна"
Професионална гимназия по икономика и мениджмънт
Професионална гимназия по химични и хранителни технологии
Професионална гимназия по облекло
Професионална гимназия по промишлени технологии
СОУ "Димитър Гачев"
СОУ "Георги Брегов"
Основно образование
ОУ "Любен Каравелов"
ОУ "Проф. Иван Батаклиев"
ОУ "Стефан Захариев"
ОУ "Христо Ботев"
ОУ "Климент Охридски"
ОУ "Христо Смирненски"
ОУ "Васил Левски"
ОУ "Св. Св. Кирил и Методий"
Начално образование
НУ "Отец Паисий"
НУ "Никола Фурнаджиев"
НУ "Васил Левски"
Функционира и Българо-германски център за професионално обучение (БГЦПО),
който предлага курсове за икономическа, техническа и езикова квалификация.
Работят и частни езикови училища и школи - ФАРОС, ЕВРОПА, ТИТ, ЕЗИКОВ ЦЕНТЪР
ЛОГОС.
Създадени са връзки между Техникума по селско стопанство и земеделското училище “Сен Шели Д` Апшер” - Франция. Езиковата гимназия “Бертолт Брехт” поддържа активни контакти с културните институти от Германия, Франция, Великобритания и Испания, с центъра за срещи “Саксония-Анхалт” в Пловдив, с фондациите “Отворено общество”, “13 века България”, “Св. Кирил и Методий”.
Градската транспортна мрежа в Пазарджик е съставена от 6 автобусни и 4 тролейбусни линии, които обхващат най-важните райони на града. Автогарата е разположена в центъра на града, а жп гарата в южните покрайнини.
Културни и природни забележителности
В близост до моста на река Марица е храма "Света Богородица". Построена е през 1836-1837 г. Легендата гласи, че някога мюдюрът (турски - управител на малък град) е позволил българите да си построят църква, но тя да е голяма колкото волска кожа и не по-висока от джамията. Но те пък разрязали кожата на малки лентички и направили с тях върху земята фигура, която да изглежда като пода на църквата. След като видял това, турският управник се възхитил от находчивостта на християните и повече не им създавал никакви пречки. Друг любопитен факт е, че по-голямата част от църквата е вдълбана в земята,заради условието на мюдюрът относно височината. Няколко пъти опожаряван и разрушаван той е завършен в този си вид през 1837 г. Иконостасът на храма представлява уникална дърворезба под егидата на ЮНЕСКО. Изработен е от майстори на дебърската школа, начело с Макрия Негриев Фръчковски, чийто гроб е пред олтара на храма. Стенописите са направени от представители на Самоковската школа, а има икони дори от Станислав Доспевски. В църквата има и чудотворна икона, за която се твърди, че лекува.
Църквата "Света Богородица" представлява трикорабна псевдобазилика с три портала: централен - на св. Богородица, ляв - на св. Харалампий, десен - на св. Мина, и два параклиса в женското отделение - св. Архангел и св. Николай. Тя е масивна постройка, изградена от розов риолит. Църквата е прочута със своя иконостас, който с право се сочи като един от най-хубавите на Балканите. Изработен е от орехово дърво и е забележителен със своята високо художествена ажурна дърворезба в стила на Мияшката школа. Иконите на църквата датират от различно време. Някои от тях са от преди 1837 г. Най-старата - св. Дионисий - е от 1814 г., а най-новите са от 1914 г. Една от най-хубавите и ценни икони е иконата на Св. св. Кирил и Методий, рисувана от Станислав Доспевски през 1860 г.
В града се намира един от най-старите театри в страната, построен със средства, събирани доброволно от гражданите. Днес театърът е обединен с кукления театър под името Драматично-куклен театър „Константин Величков“.
Пазарджишкият музей е един от водещите и най-стари музеи в България. Създаден е през през 1911 г. с решение на Управителния съвет на читалище "Виделина". През 2000 г. се преобразува в Регионален исторически музей с територия на дейност областите Пазарджик и Пловдив. По профил музеят е общоисторически и има следните основни отдели: Археология; История на България ХV-ХІХ в.; Етнография; Нова история; Най-нова история; Фондове и научен архив; Връзки с обществеността. Историческите експозиции са поместени в специално построена сграда на площ от 1200 кв.м. Музеят притежава собствена специализирана библиотека, реставрационно ателие и фотолаборатория, има уреден щанд за продажба на рекламни материали и сувенири и кафене.
Експозицията е подредена в най-голямата жилищна сграда в Пазарджик от епохата на Възраждането, построена през 1850 г. в стила на пловдивската възрожденска барокова къща. Собственикът на къщата Никола Христович е бил богат пазарджишки търговец. Обявена за национален архитектурно-художествен паметник на културата.
Художествена галерия “Станислав Доспевски” – гр.Пазарджик е основана през 1966 год. Носи името на възрожденския художник и обществен деец Станислав Доспевски (1823 - 1878), работил в областта на портретния жанр. Настоящата сграда, в която се помещава галерията, е открита през 1980 г. По-късно (1911) в нея се помещава и Регионалния исторически музей. Общата изложбена площ е 800 кв.м. Художественият фонд на галерията надхвърля 10 000 творби.
Експозицията представя българското изобразително изкуство от края на миналия век до наши дни. Тя се състои от 731 творби на 204 автора и е разположена в 5 изложбени зали. Представени са всички жанрове (портрет, пейзаж и композиция), както и различните течения в българското изобразително изкуство: възрожденски реализъм, романтизъм, академизъм, реализъм, символизъм, импресионизъм, експресионизъм, социалистически реализъм, абстракционизъм и др.
Художествена галерия “Станислав Доспевски” има два филиала: къща-музей “Станислав Доспевски” и къща-музей “Георги Герасимов”, както и експозицията на открито на Величко Минеков.
Родна къща на Константин Величков (1855 – 1907 г.) – виден възрожденски деец, активен участник в национално-освободителните борби, политик и държавник в следосвобожденска България, поет, писател, преводач и художник.
Къщата се намира на ул. "Вл. Гьошев" 4. Едноетажна и с чардак, тя е построена около 1850 г. През 1964 - 1965 г. къщата е основно ремонтирана и реставрирана. От 1967 г. в нея е подредена градска битова обстановка от края на ХІХ в. и началото на ХХ век. В родната къща на Константин Величков през 1876 г. сестра му Тефофана ушива знамето на Пазарджишкия революционен комитет, а на 21 април 1876 г. Васил Петлешков пръв съобщава в Пазарджик за избухването на Априлското въстание. Къщата е фелиал на Окръжния исторически музей. Открита е за посещения от 2 март 1967 г.
Редовни събития
21 май - Ден на града - чества се от 1930 г. всяка година, църковен празник
на Свети Свети Константин и Елена.
Февруари - Ежегоден фестивал за класическа музика "Зимни музикални вечери"
основан от проф. Иван Спасов През май в Пазарджик се състои международен конкурс,,Нота
по нота,, тази година в Пазарджик беше най силна конкуренцията но най-добрите
се оказаха-Мадалина Лефтер Неделяна Борисова Венцислав Кътов Алекс Георгиев
Ралица Петрова и много други
Пазарджик е побратимен град или партньор с:
Аеродрум, Република Македония
Ал Салт, Йордания
Борисов, Беларус
Драма, Гърция
Ставропол, Русия
Татабаня, Унгария (2004)
Тхай Бин, Виетнам
Уест Бенд, САЩ (West Bend) [3]
Чехов, Московска област, Русия (Чехов)
wikipedia.org